Те си минават, а аз им махам...

За кой ли път пресичам този град и влизам надълбоко в зимата - с 15 традуса слънце и боти, от трета страница, 7-ми ред, по Александровска, Богориди, Фердинандова, Левски, Сливница ... С грип, дим, Джим Бим, "шише със уши на шосе се суши", с ръце в джобовете.
Вървя и спирам.
Присядам в някакви /къси, дълги, къси дълги/... кафета.
И после пак - вървя и сричам. Все онзи надпис от стената, който отдавна, някой е изтрил "Иване, сине, това е морето!"

И се събирам, и се разделям - от себе си отделно съчинена. Надничам през прозорците на думите - дървени, стари, нови, пвц дограма, алуминиеви, излющени, цветни, липсващи... Преглеждам всичките морета и нито едно в което ме няма!

Нощем, бръчките по дрехите на бързи минувачи издуват настроенията. Лицата им така еднакви до жилавост - ме отразяват, ме опитомяват... Зеленият ми поглед потъмнява, променя се и стъпвам в синьо с тук-там оранжево-лилаво, две-три квадратчета кармин и седем точици небе... Светулките на лампите редуват съмненията - от тук, до куцанката на мислите. Присъствие което ме встъклява.

Сега, където и да мине някой засяда в гънките на зимата.
А, лятото остава н а д а л е ч е.

Ти си майсторка на детайлите! Харесва ми и това

Сутрин винаги е така - градът жужи и се надига на пръсти и ми маха, маха... а, аз си блуждая в някакви измислици продължаващи да се случват в полубудно състояние. Отварям очи и виждам мъхеста муцунка. Какво ме гледаш, котко?! Не искам да си причинявам поредната доза стрес! Още 5 минути, 5 минути... И по навик разпервам ръка. Пет минути, обаче котка оставя ли те на мира, още повече когато търпеливо е дебнала да си помръднеш носа.

Ставам. Сгъвам си сънищата, намятам нещо и въпреки спящия ми вид, в главата ми се изсипват мисли и шушулки - цял водопад от сътресения в 8 и 15.
И се оцъклям, разтягам времето, прозявам се и се разгъвам, приготвям си поредното място за обитаване. Сега ми се е паднало - цялата фибринна мрежа на света цвърчи в монитора ми. Тракам по клавиатурата, тренирам си пръстите...

Отвън градът се е пръкнал и разшавал, разпечатал, размножил, изпълзял в алеи, шосета и тротоари, стени, билбордове... Свисти и бръмчи, а аз си седя някъде си и си пия бавното кафе с Yasmin Levy в ухото. Човъркам си в настроенията, повдигам си усмивката, чашата с кафе, цигарата, и... понякога се съмнявам.
Съмнявам се в мечтите си и това струва ми се е най-страшното да ти се размият и
изб(е)леят мечтите като в онази тъпа реклама за белина...

Някакви разсъждения, които заливат интелектуалните ми нюанси. Адреналин против заспиване... Балони... Облаци...
Навярно е от въздуха, от онзи комин, който бълва смрад всяка вечер около 3. Винаги щом ме заболи главата се сещам за него, а той всеки път се приближава заплашително като пешка от шах, откъм другия край на дъската.

Истината е, че аз се приближавам. В детството далечните неща са си далече! И колкото повече растеш, толкова повече нещата наедряват в очите ти. До степен на отесняване, смачкване, клаустрофобия... Прихващат те и докато се обърнеш са се превърнали в гигантски чудовища, които те задушават и стискат за гърлото - буквално, реално, 4D!

Обаче, спирам сега с този трилър и отварям скобата на едни други настроения. И ми става едно чистичко, просторно и олекотено... Къщичката... , както споделих наскоро с един приятел, изчистих я до последната прашинка, пренаредих й керемидките, пребоядисах времето, смених ключа...
Сега, остава да и среша перденцето, да добавя коминчето, вятъра, името... И да закача крилцата си. Нещо като..., ама-а-а-а не-е-е съвсем същото за което се сещам.

И установявам... Не! Започвам да разбирам как всъщност живея отделно - от другите, от себе си, от всичко... Разделям си обелките, шишетата, конците, вестника, боклуците... Броя си думите, цигарите, минутите... Повръщам разстояния, изхвърлям вещи(ци)...
С едно настръхване!
Това е неуспешен опит! Не искам да забравям нищо!
Усърдно татуирам стихове, защото липсата на кожа наранява.

Денят внезапно обладава времето... Светът ми се завива. Не! Светът ми вие!
Не ми се приближава! Приближавам!
Разхождам мислите с каишка и никога не знам къде съм.

Боже, колко радост има по тази земя, колко швепс и смокини, с тук-там лимонови резенки, морета, облаци, трагизми, роли, дъжд... Те си минават, а аз им махам, и... понякога им смигам. Засядам в невъзможно отклонение - оптическа измама за вълшебници.

Когато слънцето разбива стъкълцата си, започвам да живея едновременно - в два-три реда, няколко прогнози, 3-4 сезона студ, високо, в настървена турбуленция...
И се изумявам... Не!
И се Умя(вам), как изобщо е възможна гравитацията?!